Европейският парламент — правомощия
Парламентът играе важна роля за формирането на европейските политики, като упражнява различните си правомощия. Чрез участието си в законодателния процес, чрез своите бюджетни и контролни правомощия, чрез участието си при преразглеждането на Договорите и неговото право да сезира Съда на Европейския съюз, Парламентът допринася за гарантиране на спазването на демократичните принципи на европейско ниво.
Правно основание
Членове 223—234 и член 314 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС).
Цели
Като институция, която представлява европейските граждани, Парламентът формира демократичната основа на Европейския съюз (ЕС). За да се постигне пълна демократична легитимност на ЕС, Парламентът трябва да участва пълноценно в законодателния процес на Съюза и да упражнява политически контрол от името на гражданите върху останалите европейски институции.
Правомощия от конституционен тип и правомощия за ратифициране (1.2.4)
След Единния европейски акт (ЕЕА) сключването на всички договори за присъединяване на нови държави членки, както и на всички договори за асоцииране подлежи на одобрение от Парламента. По силата на същия акт тази процедура се прилага и за международните споразумения, които имат значими бюджетни последици за Съюза (като се замества създадената през 1975 г. помирителна процедура). След Договора от Маастрихт (1.1.3) тя се прилага също така за споразуменията, които предвиждат изграждане на специфична институционална рамка или изменение на акт, приет чрез процедурата за съвместно вземане на решения. Парламентът също така трябва да одобри актовете във връзка с избирателната процедура (след Договора от Маастрихт). След приемането на Договора от Амстердам неговото одобрение се изисква и в случаите, когато Съветът желае да направи декларация, че съществува явна опасност някоя държава членка да извърши сериозно нарушение на основните принципи на ЕС, преди да отправи каквито и да било препоръки или да наложи каквито и да било санкции спрямо въпросната държава членка. и обратно, всяко преразглеждане на Устава на членовете на Европейския парламент трябва да получи одобрението на Съвета.
След влизането в сила на Договора от Лисабон Парламентът може да поеме инициативата за преразглеждането на договори и има последната дума за това дали трябва да се свика конвент за изготвянето на бъдещи промени в договорите или не (член 48, параграфи 2 и 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС)).
Участие в законодателния процес (1.2.3)
Парламентът участва в различна степен при приемането на законодателни актове на Съюза, в зависимост от конкретното правно основание за всеки от тези актове. Ролята му постепенно се е променила от чисто съвещателна до съвместно вземане на решения в условията на равнопоставеност със Съвета.
A. Обикновена законодателна процедура
След влизането в сила на Договора от Ница (1.1.4) процедурата на съвместно вземане на решение се прилагаше за 46 правни основания от Договора за създаване на Европейската общност (Договора за ЕО). По принцип тази процедура осигури равнопоставеност на Парламента и Съвета. Ако двете институции постигнат съгласие, актът се приемаше на първо или второ четене; ако не се постигне съгласие, актът можеше да бъде приет само след успешна помирителна процедура.
С влизането в сила на Договора от Лисабон (1.1.5) процедурата на съвместно вземане на решения се превърна в обикновена законодателна процедура (член 294 от ДФЕС). За първи път след този договор, процедурата се прилага за повече от 40 нови политики, например в областта на свободата, сигурността и правосъдието, външната търговия, политиката в областта на околната среда и общата селскостопанска политика (ОСП).
B. Консултация
Процедурата на консултация продължава да се прилага в случаите по членове 27, 41 и 48 от ДЕС и по отношение на данъчното облагане, конкуренцията, хармонизирането на законодателните норми, които не са свързани с вътрешния пазар, и някои аспекти на социалната политика.
C. Сътрудничество (отменена процедура)
Процедурата на сътрудничество (предишен член 252 от Договора за ЕО) беше въведена с Единния европейски акт, а после бе разширена съгласно Договора от Маастрихт, така че да обхваща повечето законодателни области, в които Съветът взема решения с мнозинство. Тази процедура изискваше от Съвета да вземе предвид измененията, внесени от Парламента на второ четене, които са приети от Парламента с абсолютно мнозинство и са приети на свой ред от Комисията. Въвеждането на тази процедура бележи възникването на реални законодателни правомощия на Парламента, но след влизането в сила на Договора от Лисабон процедурата беше отменена (1.1.5).
D. Одобрение
Процедурата на одобрение бе въведена с Единния европейски акт през 1986 г. След приемането на Договора от Маастрихт процедурата за одобрение се прилагаше за няколко законодателни области, в които Съветът взема решения с единодушие, като след Договора от Амстердам те бяха ограничени до структурните фондове и Кохезионния фонд.
С Договора от Лисабон в процедурата на одобрение бяха включени някои нови области, например тези по членове 7, 14, 17, 27, 48 и 50 от ДЕС и по членове 19, 83, 86, 218, 223, 311 и 312 от ДФЕС, както и мерките, които Съветът трябва да вземе, когато се счита, че е необходимо предприемането на действия от страна на ЕС, а Договорите не предвиждат нужните за това правомощия (член 352 от ДФЕС).
E. Право на законодателна инициатива
Договорът от Маастрихт дава на Парламента право на законодателна инициатива, но тя се ограничава до възможността Парламентът да изиска от Комисията да внесе предложение. Това право е запазено в Договора от Лисабон (член 225 от ДФЕС) и е описано по-подробно в междуинституционалното споразумение между Парламента и Комисията. Освен това има няколко конкретни случая, в които Парламентът е получил пряко право на инициатива. Това пряко право се прилага в следните случаи:
- във връзка с разпоредбите за собствения състав на Парламента,
- при избора на неговите членове и общите условия за изпълнение на техните задължения,
- при създаването на временни анкетни комисии,
- и във връзка с разпоредбите и общите условия за изпълнение на функциите на Омбудсмана.
В своята резолюция от 9 юни 2022 г. относно правото на инициатива на Парламента, Парламентът заявява, че „е твърдо убеден, че Договорите следва да бъдат преразгледани, така че на Парламента, като на единствената пряко избрана институция на ЕС и следователно институцията, която представлява гласа на гражданите в процеса на вземане на решения в ЕС, да бъде предоставено общо и пряко право да инициира законодателство“.
Бюджетни правомощия (1.2.5)
Договорът от Лисабон премахна разграничението между задължителни и незадължителни разходи. Освен това, той осигури равнопоставеност за Парламента и Съвета при годишната бюджетна процедура, която понастоящем е сходна с обикновената законодателна процедура.
Парламентът си остава едно от двете направления на бюджетния орган, заедно със Съвета (член 314 от ДФЕС). Той участва в бюджетната процедура още от подготвителния етап, по-специално при определянето на общите насоки и отделните видове разходи. Той приема бюджета окончателно и следи за неговото изпълнение (член 318 от ДФЕС). Също така той освобождава от отговорност за изпълнението на бюджета (член 319 от ДФЕС).
И накрая, Парламентът трябва да даде своето одобрение за многогодишната финансова рамка (МФР) (член 312 от ДФЕС). МФР за периода 2014—2020 г. беше първата рамка, за която се прилагат правилата на ДФЕС.
Правомощия за контрол върху изпълнителните органи
Парламентът разполага с различни контролни правомощия. Той разглежда общия годишен доклад, който му се представя от Комисията (член 233 от ДФЕС), и, заедно със Съвета, упражнява контрол по отношение на актовете за изпълнение и делегираните актове на Комисията (членове 290 и 291 от ДФЕС).
A. Утвърждаване на Комисията
От 1981 г. Парламентът започна неформално да „утвърждава“ Комисията чрез проверка на нейната програма и даване на становище по нея. Но едва след влизането в сила на Договора от Маастрихт (1992 г.) неговото одобрение стана задължително изискване, преди държавите членки да назначат председателя и членовете на Комисията като колективен орган. Договорът от Амстердам доразви това правомощие, като изискваше предварителното одобрение на Парламента за определянето на председателя на Комисията, преди определянето на останалите членове. През 1994 г. Парламентът въведе също така изслушванията на лицата, номинирани за членове на Европейската комисия. Съгласно Договора от Лисабон кандидатът за председател на Комисията трябва да бъде избран, като се вземат предвид резултатите от изборите за Европейски парламент. Поради това в своята резолюция от 22 ноември 2012 г. относно изборите за Европейски парламент през 2014 г. Парламентът призова европейските политически партии да номинират кандидати за длъжността председател на Комисията, за да се утвърди политическата легитимност и на двете институции. От 2014 г. беше въведена т.нар. процедура на водещи кандидати (Spitzenkandidaten), при която европейските политически партии, преди изборите за Европейски парламент, определят водещи кандидати за ролята на председател на Комисията. Въпреки че тази процедура беше отхвърлена през 2019 г., тя се следва отново след изборите за Европейски парламент през 2024 година. Счита се, че тази процедура е важна за прозрачността и политическата легитимност на европейските институции (1.3.3).
B. Вот на недоверие
Договорът от Рим вече предвиждаше възможност за вот на недоверие срещу Комисията. Понастоящем общите разпоредби за правото на Европейския парламент да гласува вот на недоверие на Комисията са включени в член 17, параграф 8 от ДЕС и в член 234 от ДФЕС. Този вот изисква мнозинство от две трети от подадените гласове, което представлява и мнозинството от членовете на Европейския парламент. Едно успешно гласуване на вот на недоверие води до оставката на Комисията като цяло, включително и на заместник-председателя на Комисията/върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност във връзка с неговите задължения в рамките на Комисията. Към днешна дата Парламентът се е опитвал на няколко пъти да използва въпросните разпоредби на Договора и предишните им варианти, за да отстрани колегиум на Комисията, но тези опити са били безуспешни.
C. Парламентарни въпроси
Всеки член на ЕП може да задава въпроси с искане за писмен отговор до председателя на Европейския съвет, до Съвета, до Комисията или до заместник-председателя на Комисията/върховен представител на Съюза по въпросите на външната политика и политиката на сигурност. Съгласно член 230 от ДФЕС Комисията трябва да отговаря устно или писмено на въпросите, зададени ѝ от Парламента или от негови членове, а Европейският съвет и Съветът трябва да бъдат изслушвани от Парламента в съответствие с условията, предвидени в процедурните правилници на Европейския съвет и на Съвета.
Съответно парламентарните въпроси могат да бъдат въпроси с искане за писмен или устен отговор, със или без разисквания, и въпроси за времето за въпроси.
D. Анкетни комисии
Съгласно член 226 от ДФЕС Парламентът има правомощията да създава временни анкетни комисии за разследване на твърдения за нарушения или лошо прилагане на правото на ЕС. В същия член се предвижда, че редът и условията за упражняване на правото на разследване трябва да се определят от самия Парламент, който действа чрез регламенти, по своя собствена инициатива, и след одобрение от Съвета и от Комисията. До приемането на такъв регламент правото на разследване се упражнява в съответствие с междуинституционално споразумение от 1995 г., приложено към Правилника за дейността на Европейския парламент. Парламентът многократно е подчертавал необходимостта от подобряване на комуникацията и сътрудничеството между трите институции, за да може да изпълнява мандата си въз основа на член 226 от ДФЕС. През 2014 г. той прие позиция относно предложение за регламент относно реда и условията за упражняване на правото на разследване на Европейския парламент. Но преговорите между трите институции по предложението продължават да бъдат в застой. Поради това, през април 2019 г. Парламентът прие резолюция, в която изрази своето най-дълбоко несъгласие с отношението на Съвета и на Комисията, които, след повече от четири години на неофициални срещи, продължават да възпрепятстват провеждането на официална среща за обсъждането на възможни решения на установените проблеми. В своята резолюция Парламентът посочва, че Съветът и Комисията не са спазили принципа на междуинституционално сътрудничество, и ги приканва да възобновят преговорите по този въпрос с новоизбрания Парламент.
E. Контрол върху общата външна политика и политиката на сигурност
Парламентът има правото да бъде редовно информиран за тези области и може да отправя въпроси или препоръки до Съвета. С него трябва да се провеждат консултации по главните аспекти и основните решения в областта на общата външна политика и политиката на сигурност (ОВППС) (член 36 от ДЕС). Приемането на междуинституционалното споразумение относно бюджетната дисциплина, сътрудничеството по бюджетни въпроси и доброто финансово управление също така подобри процедурите за консултация в областта на ОВППС по отношение на финансовите аспекти. Създаването на ролята на върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност засили влиянието на Парламента, тъй като заемащият този пост е също така заместник-председател на Комисията.
Обжалване пред Съда на Европейския съюз
Парламентът има право да завежда дела в Съда на Европейския съюз при нарушаване на Договора от друга институция.
Той има право да се намесва в съдебни производства, т.е. да подкрепи една от страните в съдебно производство пред Съда на Европейския съюз. Парламентът упражни това свое право в ключовото дело „Изоглюкоза“ (съдебно решение от 29 октомври 1980 г. по дела 138 и 139/79), когато Съдът на Европейския съюз обяви регламент на Съвета за невалиден, тъй като Съветът не е изпълнил задължението си да проведе консултации с Парламента. В рамките на иска за установяване на неправомерно бездействие (член 265 от ДФЕС), Парламентът може да заведе дело срещу институция пред Съда на Европейския съюз за нарушаване на Договора, както в случая с дело 13/83, по което Съдът произнесе съдебно решение против Съвета поради бездействие в областта на общата транспортна политика.
С Договора от Амстердам Парламентът получи правомощието да внася иск за отмяна на акт на друга институция, но единствено с цел защита на своите прерогативи. След Договора от Ница вече не е необходимо Парламентът да доказва конкретна заинтересованост. Следователно той може да заведе дело по същия начин като Съвета, Комисията и държавите членки. Парламентът може да бъде ответник по заведени дела срещу акт, приет чрез процедурата на съвместно вземане на решения, или когато негов акт може да доведе до правни последици за трети страни (член 263 от ДФЕС).
И накрая, Парламентът може да потърси предварително становище от Съда на Европейския съюз относно съвместимостта на дадено международно споразумение с Договорите (член 218 от ДФЕС).
Петиции (4.1.4)
Когато гражданите на Съюза упражняват правото си да подават петиции, те ги отправят до председателя на Европейския парламент (член 227 от ДФЕС).
Европейска гражданска инициатива (4.1.5)
Парламентът организира изслушвания с организаторите на успешно регистрирани европейски граждански инициативи, под ръководството на комисията по петиции. На 17 април 2019 г. Парламентът и Съветът приеха официално Регламент (ЕС) 2019/788 относно европейската гражданска инициатива, който влезе в сила на 1 януари 2020 година.
Назначаване на Омбудсмана
Съгласно Договора от Лисабон Европейският омбудсман се избира от Парламента (член 228 от ДФЕС) (1.3.16).
Katharina MASSAY-KOSUBEK